Съвсем наскоро имах огромното удоволствие да работя по проект, който създадохме заедно с Александра Пътова , покрай случването на фестивала De Vita Solitaria. Не мога да бъда по-благодарен за доверието ѝ да ми повери своите негативи и ми даде възможността да работя върху серията „За блуждаенето“ — фотографии, заснети в периода 2007–2017 г., фотографии, които са оставили отпечатък в творческото израстване на цяло едно поколение.

За този проект използвах вариоконтрастна хартия Ilford Multigrade RC Deluxe Pearl и съответно необходимата червена работна светлина. Всеки негатив се поставя внимателно в увеличител — машина, която проектира изображението от негатива върху хартията. Преди това обаче почиствам внимателно негатива от прах и други артефакти. С увеличителя мога да променям мащаба на проекцията и да правя отпечатъци в различни размери.

Три въпроса за щастие

Преди да започна със същинското отпечатване, трябваше да предвидя и съобразя няколко важни положения. Изхождайки от факта, че това не е лично моя авторска изложба, трябваше да минимизирам — дори напълно да се отърва, от личните си интерпретации на изображенията през отпечатъците им. От опита си знам, че съществуват образи, с които сме свикнали да живеем. В личния си архив имам негативи, които съм сканирал в далечното минало и после съм прибрал в някой сандък, откъдето не са помръднали и до днес. Нямам спомен какви намеси съм правил върху дигиталното изображение и до каква степен то реално отговаря на информацията от негатива. И няма никакво значение — тази фотография живее в мен именно с тази си визия. Това е снимката.

Нямах представа дали това е случаят и с тази изложба и ми се стори неуместно, дори дребнаво да питам Алекс за процеса й на обработка. Но имайки предвид, че при селекцията имаше кадри, свалени от публикации отпреди повече от десет години, реших да се водя по визуалните особености на дигиталните кадри (с хилядите условности, че устройствата, на които гледаме една и съща снимка, вероятно я възпроизвеждат по различен начин). Моя е отговорността да възпроизведа аналогово фотографиите на Александра така, както тя ги е видяла — и както всички ние ги познаваме. Каква е девиацията между всеки конкретен образ и неговия негатив, предстоеше да разбера.

По-голямото предизвикателство беше да уеднаквя снимките за целите на изложбения формат. Просто тези фотографии трябваше да звучат добре заедно. Фин е балансът доколко мога да „побутна“ едно копие, за да стои хармонично с останалите — на база контраст и относителна тежест на полутоновете и в същото време промяната да остане незабележима, така че всяка снимка да говори на визуалния език на автора. Тук се крие моята лъжа в изложбата.

Не беше за пренебрегване и фактът, че бях свикнал да виждам тези изображения върху устройства, които излъчват светлина и описват фотографиите с определена динамика. Сега трябваше да ги преведа на езика на хартията — медиум, който вместо да излъчва, отразява наличната светлина и си има друга, собствена динамика.

И за финал трябваше да имам предвид хронотопа на експозицията — конкретното пространство и време от деня, с особеностите на наличното осветление, на което ще се гледа изложбата. И за тотален разкош си зададох въпроса:

„Тези снимки няма да останат вечно в това пространство. Те ще заживеят на различни места. Ако искам да съм истински щастлив, трябва и там също да изглеждат толкова вълнуващи, колкото са си. Как да постигна това?“

Опитът на кописта

Ако кажа, че аналоговото отпечатване на фотография не е занимание самотно, ще излъжа. И понеже вече излъгах за нещо друго, няма да го казвам.

Освен че е очевидно времеемък, сребърно-желатиновият процес е и доста скъп от гледна точка на консумативи. Със сигурност исках да минимизирам опитите за достигане до желаната визия на всеки кадър. Беше ясно, че всички отпечатъци в изложбата ще бъдат 1 от 1, но колко тестови копия са необходими, за да се стигне до Копието? Възможно най-малко.

В изложбата има четири формата отпечатъци: 13×13 см, 20×20 см, 30×30 см и 40×50 см — съответно от два размера негативи: 6×6 см и 4×5’’. Малките беше ясно, че ще се отпечатват в пълния им размер. За големите обаче не можех да си позволя да правя тестови копия в реален размер, дори по чисто практически причини — необходими са по-големи вани с повече течност, а размятането на големи чаршафи хартия е трудноемко и бавно. Обичайната практика е да се направят тестови копия на малък формат и след това да се прекалкулират настройките на увеличителя за съответното увеличение в мащаб. Време обаче нямаше за този подход, затова реших да работя директно във форматите, като започна от най-малките и постепенно увеличавам.

Понеже повечето фотографии са квадрати, а хартията стандартно идва в правоъгълни формати, знаех, че ще я  разкроявам. Реших да използвам остатъците за тестове, като преценявам за всеки кадър поотделно върху кой участък да се фокусирам. Целта беше да работя с области, които да ми дадат ясна представа за цялата картина — някакъв мой си индуктивно-дедуктивен подход. След като стигна до позитивна репрезентация на негатива, трябваше да преценя дали и доколко тя отговаря на интерпретацията на автора. Тоест — това ли е снимката, с която ние живеем? Ако не, как да променя настройките на увеличителя, за да извая желаното изображение.

Именно това е причината, поради която се спрях на хартия с променлив контраст за отпечатването на изложбата. Не бях сигурен дали по-базовите похвати като dodging и burning, които са приложими и при хартии с фиксиран контраст, ще ми дадат достатъчно свобода да постигна изображения, отговарящи на визуалната идентичност на фотографиите на Александра. Вариоконтрастните хартии позволяват контрол върху локалния контраст — потокът на експонационната светлина от увеличителя се филтрира с помощта на цветни филтри в различни дължини на вълната, и така се контролира тоналното разпределение и локалният контраст на позитивния отпечатък. На база на тази филтрация се определя и съответната продължителност на експонацията, като често се прибягва и до т.нар. split grading — последователно комбиниране на контрастни филтри при експониране на едно и също копие.

Използвайки тези похвати, направих тестови локални копия на участъци (понякога повече от един), достатъчно репрезентативни за всеки отделен кадър. След това приложих настройките за отпечатване на цялото изображение.

И не, не заявявам, че всяко пълноформатно копие беше финалното — особено след съпоставка с останалите или когато го изнеса и го погледна на мястото, където ще бъде окачено. Обикновено имаше нужда от минимални намеси, предизвикани от факторите, вече упоменати. Но не малко отпечатъци бяха създадени от първия път във финалния им размер и вид. Разбира се, не липсваха и случаи, когато копието се проваляше заради единични грешки — попаднал прах върху хартията, забравена отворена бленда на увеличителя от невнимание, лош подбор за локална интепретация и разни други калпазанщини. В тези случаи започвам целия процес отначало.

Сега „занимание самотно“ тежи повече на мястото си.

Защо това е важно

Всеки аналогов отпечатък предполага нечие преживяване и съдържа в себе си неговото ехо. В свят, в който изображенията биват създавани мигновено, обратимо и почти безтелесно, аналоговият процес връща времето и материята обратно в уравнението. Той ни напомня, че фотографията е не само начин да виждаме, но и начин да присъстваме. Ако и вие имате подобно усещане, заповядайте в лабораторията на RadLab — макар светлоизолирана, вратите ѝ са винаги отворени. Тук представям един много конкретен и донякъде консервативен начин на работа, нека не забравяме хилядите възможности да се импровизира с всички тези променливи в лабораторията. Отпечатъкът е просто още един от възможните начини да се интерпретира визуално. Това е моят начин да мисля за фотографията.

Без да концептуализирам повече, ще оставя останалото на отпечатъците на Александра. Ако някога имате възможност да притихнете пред някой от тях — не я пропускайте. Всички те носят следи от присъствие. А ако пожелаете някоя от тях да стане част от личната ви колекция, можете да се свържете с нас или директно с Александра Пътова.